на 450 километра от окото на бурята, 07/2017, г.м.
Координати – неясни. На около 450 километра от окото на бурята. Заобиколени сме от водно безвремие. Крепостната стена на криволичещия планински хоризонт брани свободата ни от мисловни натрапници. Оглеждам се. Посоките са n на брой с убежна точка – слънцето.
г.м.
лунен изгрев, 12/2015, г.м.
Помниш ли чезнещите граници?
Вълните достигаха брега и утихваха в него. Пясъкът сякаш бе им простил непредвидимото поведение, а онази възвръщаща ги към необятното сила се бе укротила. Небето, помирено с треморното си отражение, поглъщаше в синьо гаснещото сияние, докато луната изгряваше. А след нея тънка сребърна нишка съшиваше триединството на небето, морето и пясъка. Сбъднато предсказание за безграничност.
г.м.
Животът перфорира
изначалната ти цялост.
Но в миг, небесно подарен,
светлинен сноп
изпълва пробитото ти тяло
и ставаш ти отново цяло.
г.м.
финално цоп ©г.м.
Препускаш през живота
без междинни спирки,
леко и безотговорно.
Ако се спреш, ще станеш осъзнат.
Но и животът ти не спира да събира
прахта на твоя бяг
и ежедневно капка съвест да отронва.
Финално цоп –
и ще прелее новороденото ти аз,
за да удави твоята наивност.
Междинна спирка „Равносметка“ –
неизбежна. Ще плащаш сметките
на този непознат.
г.м.
Сияния бледи –
едва забележими,
наслагват спектрите си
и в миг преобразяват нощта във ден.
В светлина изгаря спомен за предишно битие.
Нов ден.
След него втори, трети…
Докато черен абсолют погълне гаснещата светлина.
Нощ.
Отеква средностатистически въпрос –
„Кой беше ти, коя бях аз?“.
г.м.
51 килограма, а побирам целия свят. Засмуквам неговото съдържание и го изплювам. Обективната реалност е недостъпна. Най-вече в опитите да рационализирам чувствата си. Но когато въздухът е чист от смущения, сензорите ми се включват в енергоинформационния обмен – усещам задграничните й проблеми, завърнало се нежелано присъствие, премълчаната мръсотия на езика зад мъртвата й усмивка.
Прозирни хора – translucency 30%, translucency 60%…
Сетивност, която изпълва тялото ми с адреналинова еуфория, освен в моментите когато го парализира в ледената си примка. Безполезна в търсенето на спокойствие. И все пак е лято. Разтварям се в меката вода, шумът заглъхва в ушните ми миди, над мен – атмосферичен пейзаж.
г.м.
Безграничен космос
в капан на гранични идеи.
След мен – фрагменти,
трансформирани в други енергии,
и колосален излишък,
разпръснат в нищото.
Как да се претворя цялата в изкуство?
За да знаеш коя съм.
За теб ще останат догадките.
Аз ще съм безграничният космос.
И всичко това ще е без значение.
г.м.